ЗА ТЕБ

Ще ти нарисувам дъга.

Тя ще ти разкаже за фонтана,

за цветната му прегръдка,

и музиката на деня.

Ще те усмихне,

ще те залюлее,

за да забравиш

колко си уморен.

В определена възраст

самодостатъчността бива

достатъчна.

Значението е във възрастта.

снимка: http://www.manager.bg/

Ободряващо

Знаците по пътя 
са обърнати от вятъра.
Посоката не е същата.
Мъглата е прегръдка
по сгрешения път.
Въпросът е - да продължиш ли, или
да спреш...
Разстоянията не са това, което бяха.
Те не делят, а само отбелязват.
А ти си просто този,
който се страхува.

     
                     ВЪПРОСИТЕЛНИ


Съществува ли мълчание между приятели?
Натрупва ли се?
А мълчание ли е или недоизказани мисли?
По принцип приятелството не протича ли гладко?
Изчезва ли близостта по време на мълчание?
Приятели ли са?

Работно време

                                         

         „Работно време – от време на време, почивен ден – всеки ден.” – спомни си с усмивка как се шегуваха с колежките пред витрината на някой затворен магазин. Липсваха й…разговорите,  смехът, споделеното кафе.  Онези дни й се струваха толкова далечни, като изгубени лодки в мъгла.

           Пристигна в тази на пръв поглед гостоприемна страна преди 5 години, заедно с двамата си сина. Не я очакваха, но и не беше подготвена за плесниците.

            Селцето със живописното име, недоверчиво към непознати. Хазяинът, самодоволен италианец, разбрал, че сега е господар на живота им. Къщата, представена като „дом” – мрачна и ехидна. Очакванията, пропити с толкова болка, сълзи и надежда.

            Децата се приспособиха бързо, а тя научи езика в опит да прогони чувството, че е от друга планета. Поне разбираше и беше разбрана. Толкова. Работата беше тежка, изпиваща жизнените й сили. Работното време сякаш нямаше край – часове нощем, часове сутрин и през деня. Колегите – рамо до рамо, а в същност студени и непредвидими.

            Броеше минутите до часовете почивка. Бързаше, стискайки волана на вечно мърморещата кола, да се прибере, да прегърне момчетата си. Струваше ли си, струва ли си – питаха я близките в малкото разговори, които успяваха да проведат. Тя отговаряше уверено – това са мечтите на моите деца, аз трябва да направя невъзможното и да ги сбъдна. Тази ли е цената, тези ли са средствата? Да, да, да – отговаряше тя все така уверено и …уморено.

           Ето малките светещи прозорчета, които я посрещаха всяка нощ. После котките, които винаги бяха доволни от появата й. Влизаше тихо, сядаше и ги гледаше. Нека поспят още малко, още минутка. Протягаше ръка да укроти немирните перчеми. Тишината, миризмата и нереалното спокойствие – вдишваше. А после ги побутваше леко: събудете се, момчета...време е. Развиделяваше се: започваше работното време на майка. В него нямаше часове почивка. Дежурство с безкрайно търпение, обич и грижа. Дрехи, закуска, раници – весела, разсънваща смесица.

          Успяваха да са навреме пред училището.

           Всеки път тя ги изпращаше с усмивка: ще ви чакам.

           Поглеждаше часовника: време за кратка дрямка.

           Презареждане за другото работно време.  

Най-нечакания.

Най-забравения.

Най-кръглия.

Най-тежкия 

и

Най-отговорния.

или може би

Най-мъдрия.

Най-неизплакания.

Най-скучния и

Най-не празничния.

Най-тъжния.

Ден, в който си роден.

Как да си възпиташ Воля

       Поназнайвам нещо, подочула съм и се вслушвам в съвети. 

       Тя – Волята, вярно е от женски род, но не е лесна за управление. Как ли ще стане пък да я възпитам…

       Прочитам наум определението на Уикипедията, а после и тихо на глас, сякаш за да убедя сама себе си, че не е толкова страшна: „Волята е способност на човека съзнателно да управлява своите постъпки, да ги насочва към съзнателно поставени цели и да преодолява външни и вътрешни трудности и препятствия.”. Психологията от своя страна твърди, че Волята е: „дейност, при която съзнателно си поставяме цел и преодоляваме трудностите и препятствията за нейното постигане.”. 

       Толкоз с теорията, да видим как стоят нещата на практика. Поставям си цел, толкова силно искам да я постигна, че ми случва даже да я сънувам. Не целта, а това как я постигам. Как триумфиращо се оглеждам и от радост даже не смея дъх да си поема. 

       Мдаа…Минава ден, втори, че даже трети…И ето изкусителите се появават. Един по един пристъпват първо лекичко, после оформят група – заформя се преврат. Ще свалят Волята от власт, ей-така лесно – мнозинство са, а тя е една. Една и сама, изплашена и почти предала се.          В този момент на помощ й се притичва една мисъл. Стрелва се между бунтовниците, изправя се пред Волята и пита: 

        - Забрави ли какво искаш? 

      Волята стреснато отстъпва назад и поклаща отрицаваща глава. Мисълта хваща ръката й и почти злобно просъсква:

       - Тогава ще се справиш с тях. Не ме гледай невярващо: сама ще се справиш!

        И хоп! Изчезва, сякаш никога не я е имало. 

    Волята тръсва глава и тръгва напред. Нахъсана и смела, ще опита. Групичката вижда решителността и отстъпва...Разбягват се в различни посоки, изчаквайки бурята да отмине. 

       Те знаят: ще се съберат пак и ще опитат, може пък следващия опит да е по-успешен. 

       Волята също го знае. И се люшка…между смелостта и страха. 

     Моли се за помощ, и не я чака, преглъща сълзи в отчаяние…и отново опитва. Да върви напред, да се справи сама.

       Е, как да я възпиташ тая Воля? Така колеблива и плаха, ту обезсърчена, ту смела…

       Опитвам…и аз като нея.

Парченца

 

Открадвам си по малко сън.

От късчета, парченцата редя.

И формата не е голяма,

Но вътре са, дори сортирани по цвят:

по-бледи, ярки и дори крещящи.

Частиците са топло-меки,

Целувчено-въздушни –

Само мои.

Защо се тревожиш?

" Ти се тревожиш твърде много

О, душа,
тревожиш се твърде много.
Твърдиш,
че те зашеметявам.
За невинното главоболие тогава
защо се тревожиш?
Твърдиш, че съм твоето красиво лунно лице.
За циклите на луната
и отлитащите години
защо се тревожиш?
Твърдиш, че съм източникът на твоята страст,
аз те вълнувам.
За това, че Дяволът си играе с теб
защо се тревожиш?

О, душа,
тревожиш се твърде много.

Погледни се,
виж в какво се превърна.
Сега си поле от захарна тръстика,
защо ми показваш това сърдито лице?
Твърдиш, че те стоплям отвътре.
Защо е тогава тази хладна въздишка?
Ти изкачи покрива на Рая.
За този свят от прах защо се тревожиш?

О, душа,
тревожиш се твърде много.

В ръцете ти тежат
различни богатства.
За бедността
защо се тревожиш?

Ти си Йосиф,
прекрасен и силен,
непоколебим в своята вяра,
всички в Египет се опияниха
заради теб.
За онези, които са слепи за красотата ти
и глухи за твоите песни
защо се тревожиш?

О, душа,
тревожиш се твърде много.

Видя силните си страни.
Видя красотата си.
Видя златните си криле.
За всичко по-незначително
защо се тревожиш?
Ти си наистина
душата на душата, на душата.
Ти си сигурността,
подслонът за духа на възлюбените.
О, султанът на султаните,
за всеки друг цар
защо се тревожиш?

Бъди безмълвна като риба
и влез в това приятно море.
Сега си в дълбоки води,
за изгарящия пламък на живота
защо се тревожиш? "

Джелаледдин Руми

Моето благодаря

Този ден ще бъде за вас.
Макар и без ред, на всеки от вас
искам днес да кажа „благодаря”.
Благодаря ти, Господи – за най-прекрасното
Дете на света, за
Най-добрите родители.
Благодаря на теб, че вървиш до мен
и държиш ръката ми.
Благодаря и на теб, че знаеш как да ме
приземиш и да си там.
Благодаря на теб, че с шеги и усмивки
успяваш да ме разведриш.
Благодаря и на теб, че си готова залъка
да отделиш – за мен да бъде.
За приемането и търпението –
И на теб благодаря.
Благодаря на теб, че допусна в
живота си една непозната.
За запазеното през годините - 
на теб благодаря.
Благодаря на вас, далечни –
разстоянието не ни е пречка.
От сърце благодаря на всички,
за това че ви има.

Без думи

Не ти написах писмо. И дума за теб не казах.

Далечни сме, а на хартия – близки.

Различни сме, а до края свързани.

И искам да забравя,

онези думи,

които ти изрече.

Да не ме бе заболяло,

тогава.

Да можеше да слушаш,

да разбираш,

а не с обиди вечно да воюваш.

А исках като другите да

бъдем: сплотени, търсещи се.

Не се получи…

Отдръпнах ли се бързо,

или ти не усети кога трябва да спреш…

И до днес не попита: защо?

Животът върти ни, посоки без брой,

не търся и не помня пътя по между ни,

защото сме сестри.

Наричаха я "Босоногата Дива"...

Знаеш

Знаеш, че можеш и

знаеш, че трябва.

Да не хленчиш, да не молиш,

Да вървиш напред и

да не спираш.

Да нападаш и да се отбраняваш,

Докрай себе си да отстояваш.

А как ти се иска за миг

да приседнеш и тихичко да си поплачеш,

през зъби да излееш

премълчаната обида.

И не, че от това ще си добре –

Ти знаеш: сълзите не носят утеха.

Съвсем като в кратка почивка,

просто да се почувстваш човек.

А после ще се изправиш,

усмивката ще върнеш,

ти знаеш: денят нощта заменя,

и гордо ще продължиш.

Посветено

Дъждът е влюбен.

Омаян бе,

и хладно-нежните му пръсти

в милувка се събраха.

Докосваше, целуваше

забравил в любовта си,

обещана е на друг липата.

п.п.С любезното съдействие на една папуаска кралица :)