ЗА ТЕБ

Ще ти нарисувам дъга.

Тя ще ти разкаже за фонтана,

за цветната му прегръдка,

и музиката на деня.

Ще те усмихне,

ще те залюлее,

за да забравиш

колко си уморен.

В определена възраст

самодостатъчността бива

достатъчна.

Значението е във възрастта.

снимка: http://www.manager.bg/

Ободряващо

Знаците по пътя 
са обърнати от вятъра.
Посоката не е същата.
Мъглата е прегръдка
по сгрешения път.
Въпросът е - да продължиш ли, или
да спреш...
Разстоянията не са това, което бяха.
Те не делят, а само отбелязват.
А ти си просто този,
който се страхува.

     
                     ВЪПРОСИТЕЛНИ


Съществува ли мълчание между приятели?
Натрупва ли се?
А мълчание ли е или недоизказани мисли?
По принцип приятелството не протича ли гладко?
Изчезва ли близостта по време на мълчание?
Приятели ли са?

Работно време

                                         

         „Работно време – от време на време, почивен ден – всеки ден.” – спомни си с усмивка как се шегуваха с колежките пред витрината на някой затворен магазин. Липсваха й…разговорите,  смехът, споделеното кафе.  Онези дни й се струваха толкова далечни, като изгубени лодки в мъгла.

           Пристигна в тази на пръв поглед гостоприемна страна преди 5 години, заедно с двамата си сина. Не я очакваха, но и не беше подготвена за плесниците.

            Селцето със живописното име, недоверчиво към непознати. Хазяинът, самодоволен италианец, разбрал, че сега е господар на живота им. Къщата, представена като „дом” – мрачна и ехидна. Очакванията, пропити с толкова болка, сълзи и надежда.

            Децата се приспособиха бързо, а тя научи езика в опит да прогони чувството, че е от друга планета. Поне разбираше и беше разбрана. Толкова. Работата беше тежка, изпиваща жизнените й сили. Работното време сякаш нямаше край – часове нощем, часове сутрин и през деня. Колегите – рамо до рамо, а в същност студени и непредвидими.

            Броеше минутите до часовете почивка. Бързаше, стискайки волана на вечно мърморещата кола, да се прибере, да прегърне момчетата си. Струваше ли си, струва ли си – питаха я близките в малкото разговори, които успяваха да проведат. Тя отговаряше уверено – това са мечтите на моите деца, аз трябва да направя невъзможното и да ги сбъдна. Тази ли е цената, тези ли са средствата? Да, да, да – отговаряше тя все така уверено и …уморено.

           Ето малките светещи прозорчета, които я посрещаха всяка нощ. После котките, които винаги бяха доволни от появата й. Влизаше тихо, сядаше и ги гледаше. Нека поспят още малко, още минутка. Протягаше ръка да укроти немирните перчеми. Тишината, миризмата и нереалното спокойствие – вдишваше. А после ги побутваше леко: събудете се, момчета...време е. Развиделяваше се: започваше работното време на майка. В него нямаше часове почивка. Дежурство с безкрайно търпение, обич и грижа. Дрехи, закуска, раници – весела, разсънваща смесица.

          Успяваха да са навреме пред училището.

           Всеки път тя ги изпращаше с усмивка: ще ви чакам.

           Поглеждаше часовника: време за кратка дрямка.

           Презареждане за другото работно време.  

Най-нечакания.

Най-забравения.

Най-кръглия.

Най-тежкия 

и

Най-отговорния.

или може би

Най-мъдрия.

Най-неизплакания.

Най-скучния и

Най-не празничния.

Най-тъжния.

Ден, в който си роден.

Как да си възпиташ Воля

       Поназнайвам нещо, подочула съм и се вслушвам в съвети. 

       Тя – Волята, вярно е от женски род, но не е лесна за управление. Как ли ще стане пък да я възпитам…

       Прочитам наум определението на Уикипедията, а после и тихо на глас, сякаш за да убедя сама себе си, че не е толкова страшна: „Волята е способност на човека съзнателно да управлява своите постъпки, да ги насочва към съзнателно поставени цели и да преодолява външни и вътрешни трудности и препятствия.”. Психологията от своя страна твърди, че Волята е: „дейност, при която съзнателно си поставяме цел и преодоляваме трудностите и препятствията за нейното постигане.”. 

       Толкоз с теорията, да видим как стоят нещата на практика. Поставям си цел, толкова силно искам да я постигна, че ми случва даже да я сънувам. Не целта, а това как я постигам. Как триумфиращо се оглеждам и от радост даже не смея дъх да си поема. 

       Мдаа…Минава ден, втори, че даже трети…И ето изкусителите се появават. Един по един пристъпват първо лекичко, после оформят група – заформя се преврат. Ще свалят Волята от власт, ей-така лесно – мнозинство са, а тя е една. Една и сама, изплашена и почти предала се.          В този момент на помощ й се притичва една мисъл. Стрелва се между бунтовниците, изправя се пред Волята и пита: 

        - Забрави ли какво искаш? 

      Волята стреснато отстъпва назад и поклаща отрицаваща глава. Мисълта хваща ръката й и почти злобно просъсква:

       - Тогава ще се справиш с тях. Не ме гледай невярващо: сама ще се справиш!

        И хоп! Изчезва, сякаш никога не я е имало. 

    Волята тръсва глава и тръгва напред. Нахъсана и смела, ще опита. Групичката вижда решителността и отстъпва...Разбягват се в различни посоки, изчаквайки бурята да отмине. 

       Те знаят: ще се съберат пак и ще опитат, може пък следващия опит да е по-успешен. 

       Волята също го знае. И се люшка…между смелостта и страха. 

     Моли се за помощ, и не я чака, преглъща сълзи в отчаяние…и отново опитва. Да върви напред, да се справи сама.

       Е, как да я възпиташ тая Воля? Така колеблива и плаха, ту обезсърчена, ту смела…

       Опитвам…и аз като нея.